Уоубегър Безкрайно Удължения

Рано сутрин редовно се разнасяше ужасеният вик на Артър Дент, който се събуждаше и внезапно се опомняше къде се намира.

Не че пещерата беше студена, не че бепе влажна и смърдеше. Просто тя се намираше насред Айлингтън и превоз не се очакваше в близките два милиона години.

Времето, е така да се каже, най-лошото място, където човек може да се загуби.

...

Той акостира на Земята в праисторическата епоха в резултат от сложна поредица събития, включваща това че го вбесиха а след това и обидиха на такива идиотски места от Галактиката, каквито не бе и сънувал, че могат да съществуват, и въпреки че животът сега бе много, много, много спокоен, него чсе още го тресеше.

Не го бяха вбесявали от пет години насам.

Откакто почти не бе мяркал жива душа, след като се разделиха с Форд Префект, преди четири години, не го бяха и обиждали през това цялото време.

Освен само веднъж.

Случи се една пролетна вечер преди около две години.

Тъкмо се връщаше в пещерата си малко след здрачаване, когато забеляза внушително проблясване на светлини през облаците. Обърна се и се загледа с надежда. Спасение. Избавление. Невъзможната мечта на всеки корабокрушенец - кораб.

И докато гледаше, докато се бе вторачил с изумление и възторг в небето, един дълъг сребрист кораб се спускаше в топлия вечерен въсдух бавно и безшумно, разгъвайки дългите си крака плавно в технологична балетна стъпка.

Корабът се приземи леко и малкото шум, който издаде, замря като че ли приспан от вечерното спокойствие.

Показа се стълба.

От кораба заструи светлина.

В люка се появи силуетът на висока фигура. Тя слезе по стълбата и застана пред Артър.

- Ти си смотаняк, Дент - простичко каза фигурата.

Тя беше извънземна, много извънземна. Беше странно извънземно висока, със странна извънземно сплескана глава, странни цепнати малки извънземни очи, екстравагантно нагънати златни мантии с подчертано извънземен фасон на яката и бледа сиво-зелена извънземна кожа, лъщяща с онзи гланциран блясък, който повечето сиво-зелени лица могат да придобият само след дълги упражнения и с цената на много скъп сапун.

Артър гледаше замаяно фигурата.

Тя го наблюдаваше равнодушно.

Трепетър и надеждата, които Артър изпита първоначално, бяха тутакси изместени от удивление. в този момент най-разнообразни мисли се бореха в главата му за контрол над гласните струни.

- Хъъ? - успя да произнесе той.
- Бъхъъъъ - добави после.
- Ръразакой? - каза най-накрая и изпадна в яростно мълчание.
Изпитваше последиците от това, че доколкото си спомняше, не бе разменил и една дума с някого.

Извънземното направи гримаса и погледна за справка в нещо като бележник, който държеше в тънките си вретеновидни извънземни ръце.

- Артър Дент? - попита то.
Артър безпомощно кимна с глава. - Артър Филип Дент? - излая извънземното.
- Ъъъдаъъъ - потвърди Артър.
- Ти си смотаняк - повтори извънземното. - Абсолютен гъз.
- Ъъ.

Съществото кимна на себе си, написа нещо по странен извънземен начин в бележника и се обърна рязко към кораба.

- Ъъ - извика отчаяно Артър. - Ъъ.
- Не ми ги пробутвай тия - изквича извънземното. То се изкачи пи стълбата, мина през люка и изчезна в кораба си. Корабът се затвори и започна да издава ниски боботещи звуци.
- Ъъ, хей! - изкрещя Артър и се затича безпомощно към него.
- Чакай малко! - викаше той - Какво е това? Какво? Чакай малко!

Корабът се издигна, сякаш изхлузваше тежестта си като наметка върху земята, и за малко закръжа колебливо във въздуха. той се понесе странно към вечерното небе. Премина през облаците, осветявайки ги за кратко време и после изчезна, оставяйки Артър самичък сред необятните простори да танцува, безпомощно миниатюрен, малък танц.

Той скачаше, докато краката му се разтрепераха, и крещеше докато дробовете му засвириха. Нямаше отговор от никого. Нямаше кой да го чуе или да го заговори.

Извънземният кораб навлизаше вече с грохот в горните слоеве на атмосферата, по своя път към ужасяващата пустота, която разделя твърде малкото неща във Вселената.

Неговият обитател, извънземният със скъпия тен, се отпусна в единичното си кресло. Неговото име бе Уоубегър Безкрайно Удължения. Той беше човек с цел в живота. Не много добра цел, както той пръв би се съгласил, но все пак беше някаква цел и която го държеше в движение.

Уоубегър Безкрайно Удължения беше - всъщност е - един от малкото на брой безсмъртни същества във Вселената.

Онези, който са родени безсмътрни инстинктивно знаят как да се съобразяват с това, но Уоубегър не беше от тях. В действителност го беше намразил това бреме от безметежни копелета. Безсмъртието се бе стоварило върху му в резултат в резултат от недоглеждане при нещастен слуай с ирационален ускорител на частици, течен обяд и чифт гумени връзки. Детайлите в случая не са от значение, понеше никой никога така и не успя да възпроизведе точните обстоятелства, при които всичко това протече, а много хора завършиха опитите си придобивайки или много глупав, или много мъртъв вид, или и двете заедно.

Уоубегър притвори очи със сутор и уморен вид, пусна малко лек джаз по корабното стерео и се замисли, че той би могъл да го е създал...

В началото всичко беше майтап. Той се забавляваше като водеше опасен живот, поемаше всякакви рискове и си докарваше добри пари от доходоносни дългосрочни инвестиции, при това просто надживяваше всекиго.

...

Така всичко започна да му писва. Веселите узмивки, които раздаваше на погребенията на другите хора, започнаха да избледняват. Започна да презира Вселената като цяло и всекиго като частност.

Това беше моментът, когато откри своята цел в живота, онова нещо, което му даваше сили, и доколкото самият той можеше да прецени, вечно щеше да му ги дава. Ето какво беше то.

Да обижда Вселената.

Тоест да обижда всекиго в нея. Индивидуално, персонално, един по един и (с това в действителност реши да се захване) по азбучен ред.

Когато хората възразяваха - което понякога се случваше да направят - че планът му е не само погрещен, но и направо невъзможен поради броя на хората, които се раждат и умират всеки момент, Уоубегър просто ги сковаваше със стоманен поглед и казваше: Човек може и да си помечтае, нали?

И така той започна. Намери космически кораб, направен така че да трае вечно, и го оборудва с компютър, който можеше да обработва данните, необходими да се следи цялото население на Вселената, и да обработва ужасно сложните маршрути.

Корабът на Уоубегър пресичаше вътрешните орбити на Слънчевата система и се подготвяше да бъде ускорен от Слънцето и изстрелян в междузвездното пространство.

- Компютър - проговори Уоубегър.
- Тук - метално се отзова компютърът.
- Сега накъде?
- Това изчислявам.

Уоубегър се загледа за миг във фантастичния накит на нощта, милиардите малки диамантени светове, разпръскващи светлина в безкрайния мрак. Всеки един, абсолютно всеки един от тях, фигурираше в маршрута му. Повечето щеше да преброди милиони пъти.

Представи си за момент как маршрутът му свързва всички обекти в небето като номерирани точки от детска главоблъсканица. Надяваше се, че от някое подходящо място във Вселената би могло да се види как в резултат от свързването се изписва една твърде, твърде грубиянска дума.

Компщтърът избибка, за да покаже, че е приключил със сметките.

- Фолфанга - каза и избибка той.
- Четвъртото населено място от системата Фолфанга - продължи той и отново избибка.
- Определеното времетраене на пътуването е три седмици - продължи по-нататък и отново избибка.
- Среша с малък гол охлюв - избибка компютърът - от рода А-Рт-Ър-Фил-Ипдену.
- Смятам - добави след кратка пауза, през която бибкаше - че си решил да го наречеш безмозъчен задник.

Уоубегър изгрухтя. Известно време наблюдаваше величието на Всемира през прозорците си.

- Мисля, че ще подремна малко. ...

Ха сега кажи, Мила, че образът на г-н Уоубегър от този откъс от Пътеводител на галактическия стопаджия не ти пасва! Хе-хе.

Поздрави!