Сига булка, догодина люлка! А наздрави!

Преди малко научих, че един приятел от детинство ще става баща, а аз чичо... точната дума бе “чичка”. Зарадвах се много! Заедно сме расли, заедно сме пасли и сега изведнъж той ще става татко -- съвсем друг човек. Не е същият бузест келеш, който се славеше с най-миризливите пръдни в мах'лата ...

В моменти като този буквално усещам бесния бяг на Времето... Абе кога за последно майка ми се караше, че се прибирам късно и мириша на дим? Май беше миналата седмица...

Нашата махала се делеше на Големи и Малки. Големите бяха момчетата, които логично бяха... по-големи от нас, Малките, с поне три години и нагоре. Първи започнаха да се женят именно Големите.

Пръв удари часът на Пифа Мърсола -- ожени се на 21 години. След година се роди и синът му Славчо -- голяма панта беше като малък, наричаше баща си “гомньо“, ама не тихичко и културно, ами така че да го чуе и полуглухата баба Люба, дето живееше през две улици. След Пифа, под венчилото падна Лапайката, последван от Рацо, Близнаците, сестрата на Пифа, Илята и Свильо(майка ми го наричаше Цвильо, щото много ревеше). Няколко години след това удари и нашият час -- часът на Малките: Даньо Дебелия, Бойчо, Боньо Тика, Благовест Акушерката, Трифон, Миро, Доев и според последни клюки -- Гошо Бренчата.

Малко сме тези, които още не са се задомили. Причините са комплексни

---

Ето и част от бандата:

Пифа Мърсола (групата на Големите)

Истинското име е Ивайло Пляков. По детинска традиция набедихме пра-пра-дядо му, че вместо “мляко” казвал “пляко” и си обяснихме нетрадиционната му фамилия. Това момче имаше рядката дарба да удря перфектни чумбери -- десетина минутки след това в главите ни още звъняха камбани. Аз чувах и сирената на Винпром-а в добавка. Много ясно и отчетливо. Вуйчо му имаше най-хубавото грозде в махалата, което крадяхме разбира се с помощта на Пифа. Пифа беше и най-голямото диване, щурак и дивак от всички -- пукал си е главата поне 5 пъти като най-сериозното му изпълнение бе падане от 30 метрово дере в гората. Не ме питайте как се е добрала линейката до мястото, щото и аз не знам. Знам само, че на следващия ден Пифчо, с чалма от бинтове, отново ни измъчваше с чумбери. обратно

Лапайката (групата на Големите)

Прякорът идва от фамилното име Лапайчев... Тоз “батко” го помня с острите фунийки, които правеше. Майка му работеше в консервния комбинат и му доставяше етикети от детски храни -- много по-добра хартия от тази на списание “Жената днес”, за която всички завиждахме. и с това, че ми продаде една дървена седалка за “балканче” за 20 лева плюс моята седалка в добавка... Ама крушата, не пада по далеко от дървото -- баща му отвори първия гаражен “Супермаркет”. Старите баби го клеймяха, че “лапал пайки” т.е бил скъперник(ха сега отречи, че с възрастта хората се вдетиняват). Търговска майка ги е раждала и двамата, ей! обратно

Рацо (групата на Големите)

Рацо -- главатарят в махалата. Всички дребосъци играхме по неговата свирня. Баламосваше ни, че ако сме послушни ще ни покаже една шахта пълна с джаминки( стъклени топчета за игра) и чатали за прашки... Само веднъж ни заведе до нея, ама така и не можахме да я отворим и да се доберем до заветните топчета и чатали. Отвреме-навреме ни водеше да си “складираме” нашите топчета. Процедурата бе проста -- пускаш ги през процепа. След няколко дни си разпознавахме топчетата сред неговите... Хитрак беше Рацко, хехе! обратно

Близнаците (групата на Големите)

Владо и Насьо. Единият левскар, другият от ЦСКА. Бладо си беше тежкар -- намокрил алаброса и избелил дънките с белина. Наско бе някак си по-наш човек... В къщата на Близнаците имаше бомбоубежище... В него играехме на “Седморката на Блейк”. Ах, колко съм се ядосвал, че филмът не бе да речем... “Единайсеторката на Блейк” или още по-добре -- “Петнайсеторката на Блейк”, та да можем да играем всички! Аз винаги играех ролята на Джена -- пичът дето остана затиснат между две врати. Що? Ми щото като се стигнеше до тоя момент и трябваше да излизам от играта, та да не се пречкам на “батковците”... обратно

Илята (групата на Големите)

Илия имаше големи, клепнали уши. Понякога ни позволяваше да му правим “клопари”. Ама това беше рядко. Много рядко. В болшинството от случаите си издебвахме подходящия момент и прокарвахме бързо пръсти през меките му уши... смелчагата бе наказван с шутове. Ако бъде догонен, разбира се... Абе майсторлък си беше да удариш “клопар” на Илята! обратно

Свильо (групата на Големите)

Свилен бе истинското му име. Запомнил съм го с кресливия му глас и постоянния аромат на обор, който се носеше от него -- баща му гледаше крави в АПК-то. Цял живот няма да забравя една случка. Аз, Миро и Свилен се спускахме с колелета по деретата на близкия балкан. Тъкмо навлизахме във “вилната зона”, когато иззад един завой най-неочаквано пътят бе препречен от две огромни купчини -- едната от пресен оборски тор, а другата от каменни павета. Брях! Ми вчера ги нямаше... Никога през живота си не съм натискал по-силно контрата на колелото. Спряхме криво-ляво ние с Миро, а бат' Свильо пое по пътя към торната купчина и се заби до кръста в нея. Буквално го вадихме за краката -- само те се показваха. Впоследствие се оказа, че му бе паднала веригата и колелото му останало без спирачки. Помня и виковете на майка му: Къде си се навирал пак, бе мамаааа!? Лайнар с лайнара ти ниеден! Не се забравя тва гласище, ей! обратно

Боньо Тика

Прякорът на Бонко идеше от нервните му тикове. Някой от тях бяха необичайни -- пляскане с ръце, подскоци... Него съм го запомнил с две неща:

• Култовия въпрос зададен на момиче в дискотеката: Искаш ли да танцуваш с мен, ма оууу?
• Среднощното телефонно обаждане на родителите си: Мамо, тате ще се женя! Честито, имате внук!

обратно

Трифон

Трифчо... Веднъж се бяхме качили на един строеж и целехме преминаващите коли с кестени. По едно време две от тях спряха, от тях наискочиха едни озверели чичковци и нахълтаха в строежа. Разбягахме се като пилци - кой където види. Трифон не успя да избяга и го сгащиха:

- Кво прайш ти тука бе, посерич? Кой фърляше камъни?
- Ами незнам, чичо! Аз играя на криеница...

Криеница, как не... трети курс в Техникума по цветни метали... добре че беше кьосе и имаше бебешко лице, та се размина само със шамар зад вратляка, хехе. обратно

Миро

С Миро имам най-много спомени. С него сме най-добри приятели още от детинство. Писал съм вече за него... обратно

Доев

Йордан Доев. Къде-що ставаше въпрос за хазарт и комар, Данчо бе на линия. На джаминки играеше само за пари(стотинки) и имаше специално парче кожа, което подлагаше под ръката си, за да не му се трият кокалчетата на пръстите у земята. Най-добрият играч на билярд от всички. Билярд играеше, разбира се, само на “вързано” т.е който падне -- плаща. Леле що жетони съм изкупил... Ама науката иска жертви! След него аз бях най-добрият. обратно

Гошо Бренчата

Жорето бе дон-жуанът. Възмъжал по-напред от нас, та докато ние пльокахме карти, той се обличаше целия в бяло -- тениска, три-четвърти чорапи, шорти и бели маратонки(Ромика май бяха) и гонеше мацки по центъра. Бренчата бе и си остава моят фаворит за титлата “Най-безвкусно облеченият мъж” обратно

Бяха първите години след 10 ноември. Беше времето на “Промяна”... И ние я вкусихме тая промяна -- с вонята на цигарен дим, алкохолни изпарения и миризмата на скара и бира. Из квартала се говореше, че в ресторант “Бяло море”(в действителност кръчма) след 11 часа вечерта има стриптийз! Стриптийз!? Шшш, аре да ходим да зяпаме! Зяпахме в буквалният смисъл. Открихме едно местенце откъдето се виждаше нещичко. Лошото в случая бе, че местата бяха ограничени -- гледахме през вентилационната шахта на ресторанта. По-точно жумяхме, тъй като очите ни смъдяха от цигарения дим, примесен с всички ресторантски миризми, които голям вентилатор изсмукваше от помещението под нас и захвърляше в лицата ни. Миризмата се просмукваше в косата, дрехите, че и даже в чорапите... Майките ни бесняха, а бащите раздаваха шамари. Ех, славни времена бяха... обратно